Днес няма да пищя

Разказ за конкурс по тази картинка:

Днес няма да пищя

За пореден път Ели се събуди в леглото, за което знаеше, че не беше точно нейното. Огледа стаята с разхвърлени играчки, но и тази сутрин това не беше нейната стая. Леко трепереща отиде до банята, която не беше тази от ранни ѝ спомени. Качи се на стола и огледа лицето си в огледалото – поне то си беше същото. Изплези се на русото деветгодишно момиче в него, а то отвърна със същото. Това я беше разсмивало преди, но в новия-стар дом го правеше по навик, за да си припомни предишния живот. Не знаеше от колко време е в това място. Малките разлики не ѝ пречеха. По-различният цвят на мечето ѝ или другата рокля на куклата ѝ не бяха важни. Дори разместените мебели и липсващите столове не би забелязала. Можеше да не обърне внимание на всичко това, ако не бяха странните неща. Помислила си за тях, тя чу потракващи стъпки да идват към нея. Ето –  едно голямо, нелогично нещо идваше – новата ѝ майка. Повтори си наум да не пищи. Поне днес да не пищи.

   –   Здравей, мамо. Ще ми срешеш ли косата? – няма да треперя, няма да треперя, няма да треперя…

Когато си затвореше очите, почти можеше да си представи, че това нещо е майка ѝ. Харесваше ѝ лекия гъдел, докато сресваше косата ѝ. Навдигна се на пръсти и се усмихна. Тогава се сети къде е и какво е нещото зад нея. Отвори очи и се върна в реалността. В огледалото зад нея стоеше скелет, загърнат в наметало и държащ любимия ѝ гребен. Беше опитвала всичко – да бяга, да плаче, да се преструва на послушна. Голяма разлика нямаше. Скелетът винаги се грижеше за нея, все едно е малка, капризна кукла.

„Няма да пищя, ще бъда спокойна…“

Обърна се и огледа съществото, което ѝ носеше храна. „Как приготвя всяка закуска, обяд и вечеря с тези кокали? Но пък бяха вкусни неща – най-вече тортите. Обичаше торти на закуска.“

Ели отиде до масата в кухнята, където я чакаше закуската, а потракващият по теракота скелет я последва. Седна и огледа отрупана с храна маса. Както обикновено имаше закуска като за цял рожден ден. Придърпа си един кроасан  и прясно мляко. Докато отпиваше от шарената си чаша с рисунка на жираф, се огледа. Входната врата продължаваше да отсъства от стената, а прозорците бяха последвали нейния пример и също ги нямаше.  Беше опипвала стените сантиметър по сантиметър, но не беше намерила изход.  А светлината идваше от нищото и се сменяше в ден и нощ.

–  Искам да изляза. - "Няма да пищя, няма. Ще говоря спокойно" - мислеше си Ели. 

Скелетът  я гледаше с празните кухини. Вътре в тях беше твърде тъмно да се види каквото и да е било. Веднъж беше набутала филия хляб в едното. Скелетът тогава излезе и не се появи дълго време.

–   Не ми се стои повече тук! - "Ще запазя спокойствие. Поне днес няма да пищя от страх"

Кокалите се опираха в масата, без да помръдват. Съществото беше като замръзнало – без да диша, без да се движи. Понякога стоеше така с часове. Поне да си играеше с нея, а не да стои като... мъртвец без да мърда и говори. 

–  ИСКАМ ДА СЕ МАХНА! 

"НЕ, НЕ, СПРИ - ПОНЕ ДНЕС НЕ ПЛАЧИ" - Хаотично си мислеше Ели.

Абсурдността на тази ситуация я влудяваше. Не издържаше затворена тук с този скелет. Не можеше повече. Не искаше и секунда да остане. То протегна ръка към косата ѝ и я докосна по главата. Понечи да я погали.

–  МАХНИ СЕ! МАХНИ СЕ!

Усети как ѝ причернява пред очите. Масата се приближаваше и отдалечаваше, а избликът на светлини изригна като фойерверки. Блъскаше си яростно главата в масата –   като малко зверче в плен, което в паниката си се самонараняваше. Искаше да се събуди от този кошмар. Съществото без да помръдва, я парализира и занесе в леглото. Направи да е нощ и се загледа в нея. 

–  махни се…

"И днес не го направих – този път се разплаках още на закуска."

Със замаяния си поглед видя, че скелетът отива към близкия ъгъл и се стапя в него. Люлеейки се, отиде до там, но стената я посрещна с цялата масивност, която притежаваше. Нямаше път навън. Ели се сви на топка и заскимтя. Скелетът щеше да се върне. Знаеше, че всеки път се връщаше. А тогава щеше да се опита да не пищи и да разбере повече за него. Да, следващият път нямаше да пищи.

…………………………………………………………….

Скелетът премина през стената и отиде в празнотата, която беше негова стая. Усети присъствието на неговите родители. Чакаха го. Усещания и възприятия се врязаха в него и започна да дълбаят ледени клисури в съзнанието му. Родителите му говореха на странния им език. Той им отговори. Преведен, разговорът им звучеше така:

–  Не прекарвай толкова време с твоя домашен любимец. Просто прави като другите – хвърляй му храна и не влизай в клетката му.

–  Опитах се да го разбера, но не мога. Мисля да го изхвърля. Не се държи като животните на моите познати.

–  Щом си го взел, ще се грижиш за него, няма да го убиваш. Нали искаше човек? Знаеш рисковете с отглеждане на същества от други измерения.

(не)Есе

Спах ужасно тази нощ заради една новина, която прочетох преди лягане. Можете ли да познаете? Не, не е за курса на руската рубла – въпреки че много хора в България са в неоправдано  добро или лошо настроение точно заради нея (едни злорадстват, други тъгуват). Не е и за плахия опит да се откраднат едни пари от пенсионния фонд – опитът уж е прекратен, но може би днес ще продължи. Не и за новините относно циганската престъпност, която достига нови висини последно време – за мое учудване спах без проблем, след случаите от последните седмици – изнасилен петокласник в тоалетните на училище, като деянието е извършено от осмокласник от ромски произход. Или пък за поредния бой извършен от група цигани над лекар. Плашещо, но вече имам имунитет и за това – спя си без проблем.

Нещото, което разстрои съня ми за първи път от много време насам, е смъртта на последния мъжки бял носорог*. Вчера е починал в зоопарк от старост – на 44 години. Преди това неговият вид е бил подлаган системно на лов и бракониерство през 70-те и 80-те, като популацията им е ограничена от 500 на 15. Този мъжки и петте останали стари женски са били последния опит да се спаси този вид, като са били изкарани от естествената им среда. 

През годините съм чел отделни статии точно за тях. Чудил съм се какво ли е изпитвал този старец, затворен в зоопарк, усещащ че е от последните  от вида си, но отказващ да се размножи с няколкото останали женски. Дали е било просто апатия и нежелание да прави каквото и да е? Или е било акт на отмъщение към съществата, избили почти целия им вид? Дали в миг на прозрение е разбрал безсмислието на всичко и ни е наказал, като е сложил край на вида си? А може би старостта си е казала думата. Няма да разберем. Но след време – 2 000 до 3 000 години може би – децата ще четат за едни митични същества. Както в днешно време всеки смята, че еднорозите са измислени, след време носорогът лесно ще се присъедини към легендите. А до преди 3 дена последният мъжки е дочакал края си. 

И днес, когато сме заети да изтрием и останалите видове от Земята, названието „човек“ не ми звучи гордо. Добре, че не влагаме цялата си енергия само в унищожаването им, че тогава щяхме да сме успели. Неща като злоба един към друг, заяждания, ненужно деление, обиди, войни, убийства  и всякакви други действия заемат твърде много време на отделните личности, че да могат да се съсредоточат върху действието, с което може би ще бъдем запомнени в исторически план – унищожители на живота. 

*Названието му е Ceratotherium simum cottoni и по света има и други видове носорози. Но точно този си отива. Женските имат различни проблеми и трудно биха забременели по изкуствен начин.  

Вълчия дъжд

Чернова:


Корабите им дойдоха от съзвездие „Вълк“. Стояха цяла седмица надвиснали тихо в небето. Не помръднаха, не издадоха и звук. Различните  правителства, след дълги спорове, решиха да влязат в контакт, но така и не намериха начин. Преди да си тръгнат, мълчаливите гости отровиха небесата. От тогава дъждът ,който се сипеше непрестанно, означаваше смърт за всяко нещо, което го докосне. Заради мястото, от което дойдоха, оцелелите нарекоха пришълците Вълци, а отровният дъжд – Вълчия дъжд. От тогава минаха 40 години, а малкото оцелели живееха под земята.

Георги  беше от родени под земята. От малък беше научен да се страхува от Вълчия дъжд. Още помнеше пропадането на земните пластове, когато водата нахлу в тунелите.  Повече от половината от хората, които познаваше, умряха тогава. Които оцеляха бяха с ужасяващи изгаряния. Той се беше разминал само с някои белези по лицето. Но с времето реши, че не иска да е повече в тези тунели. Целия му живот до сега минаваше в грижи за гъбите – основното в  неговото меню – и в патрулиране, за да проверява за течове. Искаше да излезе на повърхността, да намери пустинята – място, за което хората разказваха, че почти никога не вали. Вместо това беше затворен тук.

Един ден се престраши и се доближи до входа на тунела. Беше се увили,  за да не достигне Вълчия дъжд до него. Въпреки тежките облаци, беше заслепен от  дневната светлина. След като свикна, видя един пуст свят. Нямаше нищо живо. Само ситният дъжд се сипеше над  червеникавата каменистата повърхност. Направи няколко стъпки, но вродения страх скова краката му. Напред нямаше нищо, само просмукваща се смърт, която напредваше през покривалата му. Върна се и захвърли мокрите дрехи. Отделни капки бяха стигнали до кожата му. Намаза изгарянията  с мехлем от гъби и си легна.

Марс бързо  умираше.  

Перфектният убиец

Мисля, че открих перфектния убиец. Е, не е толкова перфектен щом съм го забелязал, но пък е заблудил стотици милиони хора. А днес аз го видях. Не знам кой го е създал като такъв, но ето го – стои пред мен. Не ме убива бързо. Дори не ме убива физически. Скъсява живота ми, като не допуска създаването на нови преживявания. Кой е този убиец? Той е компютърът ми.

Знаете ли как се създава усещането за дълъг ден? По уникалните спомени, които имате. Ако изживеете нови или интересни неща, денят ви ще се стори дълъг. Но ако останете цял ден пред този…убиец на време  - накрая дори няма да знаете какво сте правили. Ако загубата на един ден не ви се стори много, замислете се как дните се натрупват и накрая цели години са ви минали в нищо.

Днес играх една игра. Супер, много съм добър на нея. Вчера пак това правих. Преди това пак. И покрай този компютър забравих какви са звуците  навън. Спомняте ли си последната есен, която да не е просто картинка из нета? Или звуци, различни от песента, която сте си пуснали да върви. Да, някои си ги спомнят – за сега не са влезли в капана. Но аз съм толкова дълбоко затънал, че не си спомням какво съм правил миналата седмица. Сигурно съм играл някоя игра с моя приятел – убиец на спомени. 

Слънчогледи

Иван стоеше на новото си работно място. И в най-смелите си мечти не беше предполагал, че ще си намери толкова бързо работа като психиатър.  Беше завършил само преди три месеца, а сега отиваше при своите пациенти. Не че имаше кой знае какво да прави с тях. По цял ден ги наблюдаваше, а от време на време правеше опити с тях. Всички бяха болни от новата болест, която обхващаше все повече хора.

–        Здравейте, слънчогледи. Колко е часа?

Никой не му отговори. Нямаше и нужда. Достатъчно беше да погледне на къде са се втренчили главите им – до един следваха движението на слънцето. Беше малко зловещо, но му плащаха да прави едно голямо нищо, така че не се оплакваше. Нямаше значение дали са в стая или навън, винаги следяха слънцето. Беше пробвал да ги върти, да ги мести, но винаги следяха огненото кълбо.

–        Добре, само не ми пречете, че съм си взел книга за четене.

……………………………………..

Петър караше колата си. Беше лято и минаваше покрай нива със слънчоглед. Никога не беше обръщал кой знае какво внимание на тези растения, но покрай новата болест вече ги мразеше. Кой идиот реши да нарече взиращите се в слънцето луди – слънчогледи? Всички почнаха да го повтарят това. Не смееше да си пусне радиото, защото само за това се говореше. Епидемията се разраствала, нямало информация от какво се причинява. И все едно и също, едно и също…

Рязко спря колата. Някой идиот беше спрял един стар „Опел“ точно на един по-остър завой. Изруга шумна и наду клаксона. Нищо не последва. Излезе и предпазливо се приближи. Вътре имаше цяло семейство. Всички гледаха към покрива на колата. Разтърси шофьора, но ефектът беше нулев. „Поредните слънчогледи – ето, точно към слънцето гледат“. Обзе го лек страх, отстъпи и бързо се прибра в автомобила си. Набра бърза помощ и съобщи какво е видял. Още докато обясняваше къде е колата, вече се отдалечаваше. А в далечината видя как пада самолет и се разбива сред хълмовете на близката планина. „Подяволите, дано да е било инфаркт на пилотите, а не поредния слънчоглед“

…………………………

Изи приемаше обаждания в спешна помощ. Последната седмица нямаше и пет минути свободно време.  Тази странна болест я имаше от две седмици, а случаите се умножаваха. Въпреки предупрежденията да не се пътува с превозни средства, постоянно идваха обаждания за хора, втренчили се в слънцето докато са шофирали.

–        Къде точно се намирате? Пореден случай на слънчоглед? Закрийте очите му с нещо докато изпратим линейка. Да, трябва да ги закриете, иначе ще се увредят от гледането в слънцето. Не, няма да се заразите.

Почти всеки път едно и също, едно и също. Странно защо не се правеше нищо кой знае какво по въпроса. Нито правителствата на големите държави, нито никой. Телефонът отново звънеше.

–        Видели сте цяло семейство? Ало, ало?

Беше странно. До сега случаите бяха единични. Нямаше засегнати групи от хора. А и този телефон… не, не беше нейният.

–        Ирена, вдигни го този проклет телефон. И стигна си дремела. Ирена?

Побутна я и видя, че не спи. Гледаше в земята, там където трябваше да е слънцето. Беше нощ.

…………………………………………….

–        Господин президент, нося Ви последния доклад. Желаете ли да го прочетете?

–        Омръзна ми от доклади, преразкажи ми го накратко, Дейвид.

–        Ами… опитът да изолираме здрави хора в отделни бункери, на различна дълбочина под земята и морето, беше неуспешен. Появяват се първите случаи на болестта  и при тях. Изглежда, че няма безопасно място.

–        И няма информация дали не е биологично оръжие разработено от руснаците или китайците?

–        Не.

–        Бог да ни е на помощ…

………………………………………………..

Слав беше на екскурзия в джунглите на Южна Америка. Беше толкова откъснат от цивилизацията. В началото беше хубаво – спокоен живот в едно малко селце, без шум и технологии. После беше дошла някаква странна болест, която превръщаше хората в апатични същества, втренчени в слънцето. Автобуси вече не минаваха повече от седмица, а местните свещеници  бяха решили, че е работа на Дявола всичко това. Добре, че не го набедиха, че той го е докарал това на главите им. Нямаше къде да ходи, за това по цял ден пиеше в техния бар. Всичките вярващи бяха в църквата, така че нямаше кой да му пречи. Надяваше се болестта да го тръшне преди да е свършил алкохолът.

…………………………………

„Вие сте с централната емисия новини. Обявен е вечерен час. Моля да не излизате след 15:30 от домовете си. Това съобщение ще бъде повторено. Вие сте с централната емисия новини. Обявен е вечерен час. Моля да не излизате след 15:30 от домовете си. Това съобщение ще бъде повторено. Вие сте с централната емисия новини. Обявен е вечерен час. Моля да не излизате след 15:30 от домовете си. Това съобщение ще бъде повторено. Вие сте с централната емисия новини. Обявен е вечерен час. Моля да не излизате след 15:30 от домовете си. Това съобщение ще бъде повторено….“

………………………………

–        Мамо, нали лошото нещо няма да дойде при нас?

–        Няма, миличката ми. Вече отшумява.

–        Наистина ли?

–        Да, говори се, че тези които останахме няма да бъдем засегнати.

–        Ще останеш ли при мен през нощта?

–        Разбира се.

………………………………………….

Към Земята се приближаваше голям космически кораб. Велико събитие, но нямаше човешко  същество, което да го види. Вече всички гледаха към Слънцето. А корабът започна да събира реколтата си от слънчогледи. 

Вълци

Слав насочи малкия космически кораб клас „Вълк“ към една безлюдна ледена планета.  Неговото странстване из космоса в търсене извънземен живот продължаваше над две десетилетия. Той беше един от многото, решили, че сами ще намерят отговорите в неизследваните райони. От време на време му се налагаше да каца на подобни планети, за да си набавя ресурси. Бордовите уреди можеха да превръщат някои елементи в така нужните му суровини, като храна и гориво. За жалост не можеха да правят кафе и пържоли, за което той най-много съжаляваше.

Насочи „Вълк“ за плавно спускане в атмосферата, като си представи, че корабът му е онова отдавна изчезнало същество – вълк – което се спуска над плячката си. А плячката му беше цяла планета. Усмихна се на остроумието си и пусна автопилота да направи разузнавателна обиколка над замръзналата повърхност.  Изведнъж показателите на уредите скочиха – бяха открили подходящи вещества и то в големи количества. Насочи кораба в тази посока и отиде да си вземе скафандъра. Така и не си купи роботи, които да му вършат черната работа. Всеки път сам събираше нужните материали.

Когато излезе навън, веднага се насочи към ресурсите, които му трябваха. „По дяволите, сигурно са заровени дълбоко“ – си помисли Слав докато гледаше, че уредът  му сочи към едно възвишение. Пусна бърз анализ на хълма. Преди години щеше да стане за секунди, но машините  бяха стари, а и не се беше доближавал до цивилизация от близо петнадесет години, че да ги пренастрои. Огледа се къде е. Около него имаше цяла гора от ледени шипове, издигащи се високо над него. „Как ли пък се е образувало това?...”

Когато върна погледа си върху уреда, очите му се разшириха. Това отпред не беше никаква планина. Беше… космически кораб клас „Ноев Ковчег“, изстрелян преди повече от 2 000 години от старата Земя. Опита се да си припомни учебниците по история от детските му години. Този тип кораби са били опит да се спасят възможно най-много видове по време на Последната велика война, която е раздирала планетата. Оборудвани с ДНК материали и апарати за създаване на същества от тях, тези кораби били изпратени в различните крайща на галактиката.

„Може да има вълци! Ако системите на кораба някак работят, може би ще съм първия жив човек видял това изчезнало същество!“ Слав цял живот се беше възхищавал на тези отдавна изчезнали зверове. А сега имаше шанс да види някое!

След половин час търсене ентусиазмът му се охлади. Намери люковете на кораба зеещи. „Дали се бяха отворили автоматично или някой е минавал тук?“. Огледа вътре, но видя само кости с всякаква форма. Неизвестно защо апаратите бяха минали на автоматичен режим и бяха бълвали всякакви същества в смъртоносната атмосфера на тази планета. Започна да тършува вътре, за да провери дали има нещо полезно. През цялото време усещаше, че чува нещо на ръба на слуха си. Беше усилил звука от околния свят чрез шлема си, но така стъпките единствено отекваха по-зловещо. Ако беше по-млад, щеше да остане със седмици тук, за да провери всеки сантиметър, но след всички години прекарани в тишина, този едва долавящ се звук го изнервяше. Набързо събра всичко по-интересно и тръгна към кораба си. Суровини не искаше да събира – щеше да посети някой спокоен астероид.

Последните метри до кораба почти ги пробяга. Чувството за безпокойство се засилваше. Чуваше вой. Първо един, после втори. Към тях се присъединиха още и още. Не смееше да погледне на страни. Пет метра … два метра…вратата…вътре …тишина. През живота си не беше бягал толкова. Свали скафандъра си и се тръшна на пода.

Тогава го видя…

Кръвта му се смрази…

Едно от тях беше успяло да влезе…

Имаше призрачни очертания, почти прозрачно, но приличаше на вълк от старите енциклопедии. По върховете на козината му имаше следи от скреж.

„Какво по дяволите си ти?“

„Приятел“

„Какво?!“

„Винаги първо се сприятелявам с вечерята“

Призрак

Здравей. Аз съм професионален призрак. Нужно ли е да споменавам, че съм мъртъв отдавна, но съм много добър в професията си? Не искам да се хваля, но съм плашил много хора, вдъхновявал съм и някои писатели. Но сега си почивам. Оттеглил съм се в това забутано градче в Източна Европа. Даже не му знам името. Стара Загора ли? Може, щом казваш. Харесва ми. Не мога да се оплача, че оставам гладен- тук хората се страхуват от толкова много неща, че винаги има какво да похапна. Ти не знаеш с какво се храня? Ами, със страх. Ако няма, може и притеснение, но не засища достатъчно. А тук хората се страхуват от всичко- бъдещето, настоящето, миналото. Дори не ми се налага да им се показвам, за да ги уплаша- страха си живее вътре в тях.

Защо ти се показах ли? Не, не беше за да те уплаша. Друг глад се опитвам да нахраня. Той не е и  от призрачен даже. Мисля че е остатък от предишния ми живот. Самотен съм, имах нужда да поговоря с някой. Но нормален разговор- както преди. Може да ме питаш каквото искаш. Дали съм разговарял така с писателите, които съм вдъхновил? Не, абсурд! Трябваше да ги изплаша наистина сериозно, да ги тормозя дълго време, че да могат да напишат наистина добри книги. Давай, питай! Стана ми интересно- очаквах да питаш дали има светлина в края на тунела, дали има Бог. Но ти се интересуваш от мен. Харесва ми. Ами, живея наблизо. Харесал съм си един квартал. Зависи какъв страх ми се яде, ходя само една или две пресечки  и мога да хапвам от всичко. Когато не съм много гладен, ходя при едно момиче на тридесет години. Постоянно е притеснена за нещо, постоянно бърза за някъде. Да съм край нея е като да ям сладолед в лятно време. Постоянно се разтапя, все тече и аз бързо трябва да го облизвам, за да не падне на земята. И от нея капе страх, а аз го облизвам. Не засища, но е приятно. Използвам я само да си похапна, но не става за основно ястие.

Питаш ме кои са другите от менюто ми? Ще започна от закуската. Сутрин обичам да ходя при някоя от бабите в квартала. Те стават рано, за това и са първи в списъка ми. Всеки път се събуждат със страх, че нямат пари за лекарства, за храна. Те нямат какво да ядат, но за мен пък има.  Обилна закуска е, гарантирам ти! В другите държави не бях виждал такова нещо. Старите да нямат какво да ядат и да не знаят дали ще преживеят деня. Мисля да се задържа дълго тук. Казваш, че това няма да се промени скоро? Жалко за хората, добре за мен.

Но да не се отплесвам. С тях са храня рано сутрин. Към десет пак поогладнявам. Признавам, разглезих се- много храна има. Тогава отивам в един зъболекарски кабинет. Не е истина колко страх има там. Мога да го оближа от стените. Все едно е ставало замерване с торти и всички стени са с няколко пръста дебел пласт страх. За съжаление в събота и неделя не работи и тогава е малко застояла храната  там, но пак си струва.

А после отивам на обяд. Любимото ми място е една семейство. Винаги  обядват в дванадесет без десет. Като по поръчка.  Сядат те на столовете, а аз направо върху масата. От жената и децата  лъха силен, заради тиранина, който се води глава на семейството. В началото похапвам от напрежението, а почти винаги той се ядосва за нещо и бие някой от тях. И това всеки ден! Сигурен обяд с обилна порция страх. Има и няколко други подобни семейства, но те са на 5-6 минути от квартала, където съм аз.

Любимото ми време е вечерта. Хапвам си от страх, който е стар колкото човечеството. Страх от тъмното и смъртта. Щом падне нощта, той се събужда с пълна сила в хората. Най- наред започвам лекичко- отивам при децата и хапвам от детските им страхове. Толкова крехки и вкусни са- като пилешки хапки. Ям по няколко хапки страх наведнъж. Но после идва основното ястие. Изчаквам хората да си легнат, да останат сами с мислите си. Намирам си някой, който не може да заспи, върти се и си мисли. Много отчаяние и тревога намирам в тъмните часове. Питаш дали ме засища точно този страх? Да, не е силен като спонтанния, но пък е стар. Колкото по- дълго живее един страх в човечеството, толкова по- силен е.

Сега съм по- добре. Благодаря, че ме изслуша. Огладнях. Трябва да тръгвам. Нямаше какво да хапна от теб. Усещам само апатия и примирение тук. Не е добре това, приятелю. Стар си. Не е добре да живееш с таквиа чувства. А и скоро може да бъдем колеги.